Eleril: Нежен Сън
ОК,това е първия ми опит в областта на прозата,така че не знам доколко е успешен и се надявам на обективно мнение от ваша страна и сурова критика,ако трябва.Разказчето не е точно фентъзи,в него фентъзито е по-скоро леееко загатнато,вместо да има някаква главна роля.Всичко тръгна от едно мое лирично произведение,което съм поставил в края на разказа.Надявам се да ви хареса……
Нежен Сън
Някъде там високо………
………..минута след минута,ден след ден,всичко се повтаря.Един безкраен кръговрат от изгреви и залези,живот и смърт…..любов и омраза.И това е сякаш сивота обградила светът ни,но само на пръв поглед……….
Вятърът,роден по висините на света,прорязваше спокойното нощно небе,което блещукаше окъпано в светлината на хиляди звезди.Вятърът продължи по своя път,достигайки до низините и погали нежно тревите и цветята,подготвящи се за дъглите часове на зимната нощ.Вятърът се превърна в едва доловим повей,когато се докосна едва-едва в дърветата,даващи начало на Звездния лес-гора пропита от магия и мистична сила.
Проправяйки си внимателно път през гъстата растителност,една висока фигура се спря щом долови леката милувка на вятъра.Елерил знаеше,че вече е прекалено късно.Ако продължи през нощта в гората,можеше да загуби пътя към целта си.Затова той намери една горска поляна,на която можеше спокойно да си направи бивак.След като вечеря сънят дойде почти мигновенно-сякаш донесен от магията,пропита във въздуха на Звездния лес.А може би бе така……..
Някъде там високо………
Той имаше чувството,че лети.Сякаш не бе човек,а величествен орел разперил криле под нощното небе.Той гледаше изумен планини и долини,реки и морета,степи и мъртви пустини,разстилащи се под Него.Това бе Неговия свят,но Той сякаш не принадлежеше към него.Не и тази вечер.Полетът прекъсна също толкова внезапно,колкото и започна.Той се огледа.Намираше се в средата на поляна,по която цветя,за които няма думи на човешките езици,растяха безметежно под светлината на звездите,които изглеждаха по-красиви от всякога-сякаш бяха блясъка на хиляди сърца.
Срещу Него възправяше снага величествена планина,бяла като сняг-чиста и неопетнена.Изведнъж,там на върха,се издигна Тя.Беше нежна като лист от цвят на роза и красива като сиянието в земите на Севера.Косата Й бе като коприна и в цвят,пред който блясъка на златото изглеждаше грозен и недодялан.Нейните очи като сребърни звезди Го пронизаха и Той не можеше да помръдне.Магия бе сковала крайниците му,най-великата магия,чиято съставка е най-силното чувство.Тя протегна нежната Си ръка към Него.Той се опита да Я достигне,но не успя.Опита пак и пак,и пак……но Тя беше далеч,там на върха,а Той бе долу-на прекрасната поляна с красивите цветя.
Но Той не им обръщаше внимание.Цветя,звезди и планина толкова красиви за Него преди сега изгубиха всякакъв смисъл.Защото Той не успя да Я достигне и единствената красота,която имаше някакво значение за Него бе далеч…….недостижима.
И изведнъж Светът се разтресе,сякаш дори и Той бе застанал между Тях.Тя изгуби равновесие и падна от върха.А Той не можа да Я достигне…….И тогава Вятърът Я пое-това бе единсвеният Им приятел.И с нежни движения,сякаш Я галеше,нежният Бриз Я остави на земята и Й каза:
„Бягай,само така ще Го спасиш!”
И Тя побегна……тръгна си от Него,за да Го спаси.А Той седеше там,сред поляната с красивите цветя,и сякаш сърцето Му бе станало на камък.И камъкът бе ударен с чук,та се счупи и повече не беше цял.От гърдите се издигна вик:
„Спри,избяга Тя!Спри….трябва да се събудя.Това трябва да е само сън,защото ако е реалност…..то аз съм вече мъртъв!”
Никой не знае кога бе починал Елерил.Тялото му бе намерено седмица след като навлезе в гората,в Звездния лес.
А някъде там високо………
Prince of Persia ReView
Създавайки блог за фентъзи ориентирана литература, ще изглежда малко странно, защо в следващите няколко реда ще ви разкажа за една компютърна игра. Причината е проста – това Е фентъзи играта за периода есен-зима. Разбирасе подгласници доста, но реших да пиша за тази игра която успя да ме докосно най-много. А именно Принцът на Персия.
Започнал своето пътуване през далечната ’89 година като обикновен платформър за старите конзоли, играта предложи едно ново изживяване за играчите. Безименнен, нахален младеж, който ще премине през смъртоносните капани на кралския замък за да съзре прекасната принцеса. Една игра с особен чар, която устоява на бурите на времето и сега преродена отново, заема престижно място в очите на феновете. Една приказка в стил 1001 нощ.
Действието на новата игра се развива в един магически свят, в който главния герой – принцът на Персия, попада по неволя. Преди въобще да реаргира, в прегръдките му се впуска друг, водещ историята герой – Елика. Принцесата в този свят. Разбира се, заслепен от красавицата и идеята за нови приключения, принцът тръгва след девойката и се оказва въвлечен в неловката задача да спаси човечеството от зъл бог.
Наглед клиширана, история е завъртяна по интересен начин. Всичката информация за света, в който живее Елика, за отделните част на града й и за събитията ,които са се случили, играчът научава от любопитните разговори между двамата главни героя. Злия бог Ариман, (познат още като Ангра Маню в персийската митология) олицетворение на повкварата и любопитна препратка към древните божества, заплашва да погълне света. Неговото заточение е към своя край, а слугите му бързат да го зарадват с нови трофеи. Разбира се като всяка една продукция със замесени божества, олицетворението на злото има форма и помощници. От другата страна на кантара седят главните герои напътствани от добрия аватар. В случая тпва е Ормазд (или Ахура Мазда). Като негова жрица, Елика използва част благословията му и по този начин успява да спаси принцът от сигурна смърт или да призове пулсираща енергия, която да освети верния път.
Също като приказка, визията на играта е впечатляваща. Двете противоположности – покварата на Ариман и животът на Ормазд са показани в светлина, която малко игри постигат. Сенки, детайли, хоризонти. Всичко в съответствие със състоянието на района, към който гледаме. Музиката е приятна и в тон с изживяването, а войсактинга е повече от добър.
Като геймплей цялата игра се състои от два прости елемента вплетени по много добър начин – акробатика и двубои. Първо ще трябва да отидете до един от 32та покварнени района, да спечелите двубоя срещу слуга на Ариман (общо 4ри на брой ), след което Елика ще излекува земята. Когато процесът завърши идва и по-неприятната част – събиране на светли семена (light seeds). С достигане на определена бройка Елика ще може да отключи нова способност и съответно нови райони за изцеляване. Така елементарния цикъл се затваря. На пръв поглед изглежда, че бързо ще доскучае на всеки, но разговорите между Елика и принца, в комбинация с бързото преминаване от област към област и динамичните битки с босовете, задържат вниманието на играча до последния кадър от играта.
В заключение. Има много фентъзи игри, които излязоха в края на тази година – невероятния King’s Bounty, противоречивия Sacred 2 и достъпния до този моменсамо за конзолите от ново поколение – Fable 2. Все заглавия, за които също си заслужава да пише човек. Но играта е динамична, изчистена и без досадни грешки, които да развалят вкуса на от виртуалното преживяване. Един прекрасен подарък за празниците в случай, че имате нужда да се впуснете в приключение.
Автор: Sluffy
Вдъхновено от „Нощен патрул“
Нощта не започваше зле.
Като за начало – беше студено. Направо смразяващо за тая част от годината – дръвчетата вече бяха започнали да цъфтят, но студа се беше завърнал, както всички се надявахме, за съвсем кратко. А добре знаем, че студенокръвните са трудно подвижни при ниски температури. Е, поне обикновените студенокръвни. Спрях в един парк – града бе малък, но пък паркчето изглеждаше доста добре – поддържано и на дневна светлина със сигурност щеше да изглежда жизнерадостно зелено. Сега високите храстите се чернееха,а стволовете на дърветата надвисваха като в някой стар филм с призраци. Или зомбита. А може би вампири. Все едно, някой “страшен” филм. Все още ги гледам, макар естеството на работата ми просто да предразполага към скептична усмивка още при надписите.
Групата беше разпръсната, действаше по задачи и аз имах малко време. Затишие преди бурята, често се случва така. Можех да си го използвам за кратка отмора – седнах на най-близката пейка, но все пак по-далече от уличния фенер и зачаках. Трябваше да си взема плейъра, мразя да вися така. А доста нощи ми се насъбраха така в последно време и какво му остава на човек в такива моменти освен да слуша музика… или да мисли.
Нощен патрул. Нощният Страж. Скиталци. Пазители. Нощни ловци. Нощни остриета.
Колко много гръмки имена изтъкват книгите, филмите и, напоследък, компютърните игри. Трябва да се признае – добре звучат. Писателите и гейм-разработчиците си знаят работата и се стараят да влияят върху съзнанията на потенциалните потребители – всеки би искал да е от “Нощния патрул”, вместо то, да речем от “Нощните заспали мишоци”. Ама пък, от друга страна мишките са свестни животни…
Ако нашият отдел имаше име и аз бих искал да е нещо като тия, добре звучащите. Някак си… вдъхновяващо е. Само че не ми се полага да мисля за това – аз съм просто капитан и не бих могъл да си се представя на някой по-горен пост. На по-долен също. Сякаш за мене това е точното място. Някъде бях чел, че има работа за всяко сечиво и сечиво за всяка работа. Е, аз съм за точно тая длъжност и за нкъде другаде – подходящия чеп, тъй да се каже, който да запуши точно опрделената дупка в кораба.
Телефона ми иззвъня.
– Да.
– Продължи по улицата срещу тебе, на втората пресечка свий в ляво. Другите чакат. – изстреля гласа в ухото ми толкова бързо, че не успях да разбера коя точно от седящите в щаба сътруднички ми се обади. Май беше от новите щом не я познах. За следващия път – да я знаеш!
Скочих бързо от мястото си и затичах по указания маршрут. Първата пресечка, втората, вляво после… измъкнах меча изпод шлифера в движение, докато завивах покрай ъгъла. Очаквах вече да са се вкопчили в битка, все пак толкова бързо бяха дадени инструкциите, че нямаше как да е иначе. Затова налетях устремно и… съвсем празна, тиха и пуста задънена уличка. Позяпах няколко секунди празното пространство пред мене и прибрах меча. На негово място със замах измъкнах телефона – не по-малко опасно оръжие. Веднага ми вдигнаха.
– Къде съм? Къде са те? – нямаше време за губене, затова говорех по същество. Другата страна на линията тънеше в мълчание. Наистина беше новото момиче. Поех дъх и доста по-разбрано заговорих:
– Последвах посоката, която ми беше дадена и съм на мястото. Тук обаче няма никой. Абсолютно сам съм. Би ли, моля те, проверила пак точният маршрут? Благодаря.
– Ами… да… да, момент… сега. – гласът й си беше направо приятен. Докато чакаха неспокойно потрповах с крак, а свободана ми ръка шареше по дръжката на меча… усещах сърцето ми по-учестено, както обикновено. Възбудата от лова.
От телефона се разнесе притеснения глас:
– Ъъъ… изглежда, че… ами трябвало е да тръгнеш в другата посока… точно обратно на тази… ами… съжалявам… не знам как е станало… сбъркала съм
Аз знам как – първа синхронизация на мисия. Случва се. Ще й го кажа като се върна. Сега обаче има по-важна задача:
– Да, ясно. Значи сега тръгвам напред – вече бях излязал от глухата уличка. – нали така, на четвъртата пресечка – вляво…
– Ами… да. Така изглежда.
Затворих бързо и пак спринтирах към зададеното място. Толкова бързах, че прескачах малките храстчета в парка, после пак през пресечките, тичха ли, тичах. Тоя път май бях на правилното място – даже се чуваше звук от схватка… но имаше нещо нередно… не се чуваше съскане, а сякаш някакво плющене иприглушените гласове на колегите ми. Както преди малко, изтеглих меча в движение и свих за ъгъла…
… точно навреме за да видя как огнено кълбо удря един, не знам точно кой, от групата ни. Пламъка се разрастна, обви го и мощта на заряда запрати тялото му към мене, макар и с недостатъчно голяма сила за да ме достигне. Идеше ми да напсувам много сериозно разузнавателния отдел. Като се завърнем в Щаба ще си поприказвам разгорещено с някого! Очакваше се да се сблъскаме с базсилиск, мамка му. Само че базилиските не мятат огенени кълбет, нито размахват триметров бич. Да му се не види.
Спрях тичането и бавно започнах да с еприближавам с насочено напред острие.
– Базислиск… да, бе. Друг път.
Огледах падналия боен другар и видях заредения му арбалет, паднал до него. Веднага се насочих към лежащото по гръб тяло, макар че никак не бях сигурен, че оръжието ще ми помогне – тия демоноподобни същества не реагират по еднакъв начин на стрела в главата. Всъщност повечето реагират доста раздразнено и се втурват в атака. Голямата, овенчана с рога, глава се обърна към мен и червените цепки, където би трябвало да се намират очите му засияха. Явно ме огледа и прецени, че не съм достоен за вниманието му – отново се съсредоточи върху групата. Прибрах меча и се прицелих, а демона вдигна ръката с бича. Тетивата ми иззвъня и стрелата потъна в гръдия кош на чудовището. Без видим резултат, както очаквах. Останалите петима от групата също стреляха, но за жалост няаха по-голям успех от мен. Една стрела стърчеше от челото на звяра. Изведнъж перата заискриха в оранжево, въздуха пред рогатата глава затрептя, сякаш мараня падна върху демона. После огнено цвете разцъфна от стрелата, пламъка обви челото, очите, рогата… и угасна. Зяпнах, но не защото демона седеше все още прав, а защото не можех да повярвам, че някой от нашите ще тръгне да убива демон с огън.
– ЛЕД! – викнах им. – студено заклинание му трябва!
Но преди арбалетите да бъдат заредени създанието нападна.
Първо бичът му се изви като змия, изсъска и полетя към най-близкия човек. Малко преди да го достигне езика на камшика се раздвои. Не, разчетвори… не… седем жила удариха мъжа в гърдите и тъмно морав пламък избухна, пръскайки светлинки по околните. Тялото, вече безчувствено отлетя наколко стъпки назад и остана да лежи там, докато демонът атакува пак. Тоя път маранята затрепери около трипръстата му лапа, сякаш въздуха се нагорещи до бяло. Моравият огън изби с буйни езици и изглеждаше, че хищно започна да поглъща плътта на демона. Но не. Огънят е естествената среда на тия същества, те не се страхуват от него, дори напротив. Той им дава сила и тяхната сила е в него, а оная огнена стрела само го подхрани още. Сега той използваше нейната магическа енергия за да създаде огнено кълбо. Всички седяхме като вцепенени, когато пламтящата топка излетя от лапата му и съпътствана от ярка опашка, като на комета, се вряза пред двама от нашите. Разхвърчаха се искри и парчета чимове, а ударната вълна помете колегите ми. Кипеше ми отвътре… първо грешката с насочването ми, после грешката на разузавачите… оная огнена стрела и тя. Прекалено много станаха и заради тях от групичката ни бяхме останали само двама. А какво ми оставаше? Можех да се обърна и да обягна, можех да се спася от чудовището, да потърся помощ от Щаба… и… и…
Да изоставя бойните си другари!
Направих единственото, което бях способен да сторя. Изтеглих меча и се затичах напред.
Невидима броди в живота,
всички нехаят сега
в маскарада погълнати
никой не вижда я там.
Някой ме побутна по рамото. Съвсем леко и плахо, все едно съм от порцелан и има непосредтвена опасност да се разпадна. Бавно завъртях глава, чувствайки във врата си вдървеността на цял склад мебели. Нещо измежду прешлените ми изщрака подозрително и се принудих да раздвижа рамене, връщайки си що-годе нормалното оросяване и подвижност. Когато успях да довърша движението си видях, че срещу мене седи новото момиче. Измъкнах слушалките от ушите си и гласът на Анастейша заглъхна.
– Да?
– Ами… вече е време да отидете и да си починете. Цял ден седите тук и… – изглеждаше смутена. – Шефа каза да си вземете почивка.
– Няма нужда от “вие”. При нас не е прието така. – въздухнах. – А Шефа много добре знае, че предпочитам да седя тук. Или да изляза по работа. Колко е часът?
Тя погледна часовника си.
– Десет и половина почти.
“Десет и половина? Че аз съм седял почти денонощие на бюрото!” – помислих си. После се надигнах бавно от стола и казах:
– Време е за работа.
Горката, направо изтръпна.
– Значи ще излизаме на обиколка?
– Ами да. – отговорих. – така възнамерявам. Ъъъ. – мозъкът ми се задейства и осъзнах какво са чули ушите ми. – “Излизаме” ли каза?
– Шефът каза да не се отделям от вас… теб, де.
– Хъм?
Усетил е как да са справи с мене Шефът, трябва да му се признае. Ясно му е на него, че няма да помъкна с мене на обиколки нов служител, още по-малко служителка. Все пак едва вчера имахме случай на побеснял демон – кой знае какво ще ни връхлети толкова кратко време след сблъсъка с чудовището – “фантастичите завихряния” (както ги наричам аз) все още не са в норма и нищо чудно да се появи пак нещо неприятно. Какво можех да направя?
– Добре, няма да излизаме по работа. Не е подходящо времето. Сега смятам да те изпратя до вкъщи… твоето “вкъщи”, де, а после отивам да почивам, както иска началството. Съгласна?
Изглежда се позамисли, но все пак реши, че е по-добре да послуша мен и да ми повярва, че смятам да почивам, отколкото да изпълява нарежданията и да идва да спи в моята квартира.
– Добре, само да се облека. Навън е студено. – каза тя и забърза към бюрото си.
Аз пък си взех шлифера от облегалката на стола и го облякох. После огледах Офиса. Нощната смяна бяха застъпили дежурство, всичко беше както обикновено. Освен меча в стената. Никой не го беше измъкнал, след като в пристъп на яд го забих там. И то с хвърляне. Вярно е, че когато човек е ядосан може да направи невероятни неща, макар и много често всъщност да се оказват невероятни глупости. За малко и аз да ги свърша едни… отидох до стърчащото от стената оръжие и го огледах. Добре се беше забило.
– Тръгваме ли? – чух гласа зад мен.
– Тръгваме. Само да си взема инвентара. – хванах дръжката и леко измъкнах меча. – Ех, преди време това би ме направило крал. Хайде.
Слязохме до първия етаж под любопитните погледи на колегите, а долу аз помахах на дежурния на входа за лека нощ и заедно с новото момиче тръгнахме по тъмните улици. Пак беше студено. Тая пролет, явно никак нямаше да е хубава. Но на птичките не им пукаше особено и извиваха своите песнички. Винаги съм подозирал, че това всъщост са славеи, макар че не съм виждал досега такава птичка. Нито съм чувал песента и, само че нали уж те са „певците на здрача“, значи би трябвало да огласяват тая част от деноноощието… теоретично поне.
– Студено ли ти е? – попитах и веднага осъзнах тъпотата на въпроса. С това леко сако… разбира се, че й беше студено.
Впечатлението се затвърждаваше и от факта, че трепереше:
– Ето, вземи.
Съблякох бързо дългия шлифер и я наметнах с него.
– Живея близо, няма проблем. Ще издържа малко студ. – усмихна ми се тя, но все пак се сгуши в дрехата. Добре, че никой не ни срещна през краткия път – мечът на колана ми се виждаше и след като липсваше прикритието на полите на шлифера със сигурност би привлякъл вниманието на някой случаен минувач. Но ми провървя и само след десетина минутки стигнахме без произшествия пре входа на някакъв блок. Отворих вратата, както се полага на един джентълмен и най-вече както ме е учила мама.
– Е, оттук нататък можеш да се оправиш, сигурен съм. – кимнах леко. – Сега пожелавам лека нощ. А утре, ако Шефът все още иска да се размотаваш с мен, може да направим обиколка. – Понечих да си тръгна, но се сетих нещо абсурдно.
– Извинявай, забравил съм, но как се наричаш? – попитах
Тя ми каза.
– Не, не. Имах предвид… Е, неможе да не са ти казали – ние не използваме нормалните си имена, а прякори.
Каза ми и това.
– Хъм. Това какво значеше? „Златна песен“, нали? – усмихнах се на ококорените и очи. – О, да. Не се чуди – при нас има доста почитатели на Професорът. Ще срещнеш още подобни прякори. А сега, Лин, ако позволиш Лин, да, за по-кратко, приятни сънища.
По пътя към квартирата си се поколебах дали да се върна в Офиса и да застъпя дежурство по улиците, но се отказах. Все пак бях казал на Лин, че ще се прибера и нямаше да е честно ако се отметна. Сигурен бях, че Шефът няма да я овика, когато разбере, че тя се е прибрала, а аз съм бил по обиколки, но все пак някак си не ми се искаше да става така. Пък и несъмнено той знаеше, че така ще постъпя. Затова си се прибрах, и чак когато влизах през вратата на къщата осзънах, че дългия шлифер не е с мен все още. Е, нищо. Разкопчах колана с меча, махнах мръсните дрехи и се насочих към кухнята. Бързо си стоплих вода и заеднос кафето иагълтах няколко успокоителни и сънотворни. Защото преди да заспя аз мисля. Не исках точно сега да правя такива глупости и затова се погрижих. А когато легнах в завивките сънят се спусна над мене като… като… абе, нещо спускащо се…
Разказ: Кел Синан
Част 1-ва
Слънцето напичаше сред безоблачното обедно небе. Копитата на коня лекичко потропваха по масивните камъни, които покриваха планинския склон. Конника се огледа. В небето нямаше нито една птичка, дори самия въздух сякаш беше замрял и само чаткането на подковите нарушаваше мъртвешката тишина.
Конят бавно взе завоя покрай една отвесна скала и пред очите на ездача се откри странна гледка.
Малка долчинка, обградена от три страни с извисяващи се до небесата скални стени, а от четвъртата – дълбока сякаш до ада пропаст. Само тясната пътечка по която яздеше свързваше това забравено от богове и хора място със света. В центъра на долчинката, стърчеше дълга и тънка канара, която сякаш се опитваше да прониже небето. В подножието й имаше малко езерце, , около което беше изникнала малка полянка от тучна зелена трева и малки планински цветчета с най различни цветове.
Конникът се вгледа в странната канара. В нея сякаш беше вградено гигантско влечуго, което се беше увило около центъра на гранитната колона. Образа беше някак блед и неясен, но очите на чудовището бяха като истински. Там където трябваше да е сърцето на звяра, от скалата стърчеше забито някакво старинно оръжие, приличащо на копие. За миг конника потръпна. Беше чакал този миг от доста време и сега най сетне щеше да изпълни съдбата си. Слезе от коня и бавно, със сигурни крачки пое към скалата. За миг се сепна и с мълниеносно движение се извъртя, изтегляйки меча от ножницата, окачена на лявото му бедро.
Пред него стоеше мъж, нисък и прегърбен, отдавна надвит от годините. Лицето му беше сбръчкано и сухо като стара биволска кожа а от косата му бяха останали няколко редки бели косъма, стърчащи хаотично по голото му теме – почерняло от слънцето и покрито със старчески петна. Стареца го огледа, след което се усмихна…зъбите му бяха прогнили и повечето отдавна бяха опадали.
„- Кой си ти старче?” – попита конника
„- Въпросът е кой си ти, момче?” – гласът на стареца беше изсъхнал и тих, но въпреки това, думите съвсем ясно отекнаха сред тишината.
„- Аз съм Каламдор Завоевателя! Погубил съм хиляда по хиляда мъже в битка! Завладях всичките земи на Света! Нима не си чувал за мен!?” – Лицето на конника изрази нескритата му изненада.
„ – Съжалявам млади момко, но никога не съм чувал за теб” – каза простичко стареца и продължи „ – но предполагам си дошъл да вземеш копието”
„ – Да!” – отвърна Калимдор „ – за да изпълня Пророчеството и да поставя света под властта си!”
„- И копието ще ти помогне?” – гласа на стареца беше пълен с неверие „ – ти явно си от степните хора. Нима шаманите не са ти казали за звяра който пази копието?”
„- Разказаха ми всичко което трябва да знам! Ще взема копието и ще убия звяра!”
„- Решителни слова, момче. Добре ще вземеш копието…но нека преди това да ти разкажа една приказка, за един велик войн, който дошъл тук, победил звяра и оставил копието си тук…”
„- Кел Синан!” – Каза нетърпеливо Калимдор
„ – Да, същия.”
„ – Добре старче, разкажи ми, но бъди кратък, нямам време за глупости! Но първо ще ми кажеш името си!” – тонът му не търпеше възражение.
„ – Разбира се момко.” – каза спокойно стареца „ – Аз съм Кел Синан….”
Част 2
Каламдор седна на един камък, подаващ се наполовина от земята и заоблен от неумолимия поток на времето. Старецът се настани на земята срещу него и започна своя разказ:
…В древни времена, толкова древни, че звездите които греели на небесата били други, се родил велик войн. Било време на войни и раздори. Земите се разкъсвали от непрестанни битки и кръвопролития. Светът не бил виждал мир от поколения. Въздигнал се великият войн и събрал армия, велика армия, с която сразил всичките си врагове. Ала останал един враг, по велик от всички. Враг, който наричали Великото Влечуго. В ковачниците на най–старата човешка крепост, древните изковали копие за великия герой, стапяйки камък, паднал от небесата. Придали му форма проста ала изящна и непостижима за никой в по късни времена. И взел героя копието и поел към Планините на Залеза за да се срази със звяра. Битката била дълга ала най-сетне героя забил копието в сърцето на великата змия и я приковал към Амантамор, Световната скала. Змията се сляла с камъка и само копието останало да стърчи, забито в гранита. Надал героя победен вик и поел по обратния път, ала не могъл да се завърне, понеже планината се затворила пред него и на веки останал той затворен край Амантамор да пази копието. Останала без водач, империята му се разпаднала, войни отново разкъсали света и скоро дори спомена за великия войн се изопъчил в неверни легенди и приказки. Дори истинското му име било забравено, а вместо това го наричали Кел Синан, което на най – старият език означавало „мъжа с копието”.
Изминали хилядолетия, а след тях още хилядолетия. Всяка епоха имала своя велик герой, който заминавал да дири Копието на Вечността, ала нивга не се завръщал, а държавата му рухвала в руините и пепелищата на гражданските войни. И имената на всички тези герои били навеки забравени, забравено било дори че били не един, ала времето и забравата слели спомена за всички тях в един, загадъчен и митичен мъж, наричан Кел Синан. И забравили те че било просто нарицание, а като име го приемали. Разказвали приказки и митове, пеели песни за него, ала никой вече не знаел каква е истината.
Преди тридесет поколения, когато вече небесата били такива каквито са днешните, един млад мъж поел на дълаг път в търсене на своята любима, отвлечена от зло, което никой не бил виждал до тогава. Младежът влязъл в безброй приключения които калили волята му и го превърнали във велик войн и в мъж с голяма сила. Събрал той велика армия и поел, подобно на тези, преди него, които вече никой не помнел, на велика война. Битките продължили три десетилетия, докато накрая света не бил обединен от волята му. Ала знаел той древното сказание, че само онзи, който държи Копието на Вечността, ще постигне власт над света. И поел, подобно на мнозина други в търсене на Планината на Залеза. Скитал месеци и най- сетне я намерил. И там, в една долчинка, закътана сред скалите, той открил Световният Камък, а Копието на Вековете стърчало забито от скалата. А в подножието й стоял старец, съсухрен от годините прекарани там. Войнът попитал стареца за името му, а той простичко казал – Кел Синан. Седнали двамата в сянката на камъка и старецът разказал историята си на младия войн, а после му посочил пътеките, по които може да поеме.
Ако поемел по първия път, войнът щял да извади копието от скалата, звярът щял да излезе на свобода и да изяде стареца, ала после войнът щял да прониже звяра в сърцето и да го прикове отново за скалата.
Ако поемел по втората пътека и си тръгнел, звярът щял да се освободи след смъртта на героя и да погуби целия свят и всичко на него.
„Ала ако избереш първата пътека”-казал стареца –„ знай че няма връщане на зад и навеки ще останеш тук, докато не се появи следващият Велик войн, който да изтръгне копието и звярът да те разкъса”
Дълго седял младия войн и мислил, ала най-сетне направил избора, който сторили всички преди него и се сразил със Змията. Старецът загинал. Младият войн остарял и на свой ред станал стареца, съсипан от вековете. Името му било забравено, империята му разрушена, а жената която обичал умраля в самота, изоставена от „приятелите” на своя любим.
-„И тук идваш ти момче” – каза Кел Синан –„Време е да сториш своя избор!”
Каламдор помълча известно време след което каза:
-„ Но каква е тогава наградата, за която говори пророчеството!?”
– „ Вечното ни страдание тук, забравата и накрая смъртта в устата на звяра. Това е наградата, момче! Това е наградата за цялата смърт болка и разруха, която сме донесли на света със своите амбиции и желания. Всяка пролята сълза, всяка смърт, ще изкопуваме със самота тук, забравени от хора и богове навеки, докато друг някой безумец не ни донесе избавлението на смъртта. Защото смъртта е истинската награда. Тя е милостта, опрощението за греховете ни!”
– „ Но нали това е съдбата ни! Да обединим Света и да донесем мир!”
– „ Мислил ли си някога колцина умряха за да може да обединиш света? Колко деца останаха сираци, колко бащи надживяха синовете си? Колко градове и държави бяха изтрити от лицено на земята?”
– „ Не…” – от това признание болеше, осъзна Каламдор
– „Предречено е че един ден ще се появи велик герой, който ще обедини света без война и ще прикове завинаги звяра към камъка, а след това вечно ще властва над света с копието в ръце и никой не ще познае болка и страдание.”
„- Никога не съм чувал това прорицание!”
„- Разбира се, че не си! Само Кел Синан го знае.” – каза стареца и се облегна на Световния камък – „ А сега е време да избереш!”
Каламдор стана, обходи цялата долчинка за няколко минути изправи се срещу стареца и рече:
„ – Ще дочакам Предречения, който носи мир!”
Кел Синан се усмихна, потупа Каламдор по рамото и бавно пристъпи на една скала, стърчаяща в подножието на Световния камък.
„- Имам един последен въпрос, преди да започне всичко” – Каза Каламдор „ – Как се казваш всъщност?”
– „ Вече не помня…” – каза стареца и сухите му устни се разтеглиха в тъжна усмивка.
„ – Разбирам.” – каза Каламдор и се пресегна към копието…..
Част трета
Мъжът зави зад ъгъла, който описваше скалата и се оказа на входа на малка долчинка, която беше обградена с достигащи чак до небесата скални стени. В центъра на долчинката стърчеше като огромна колона, гигантска скала, в която сякаш бе вградено някакво огромно влечуго. Там където трябваше да е сърцето на звяра, от скалата стърчеше копие. Мъжът се усмихна и бано закрачи към скалата. Изведнъж някакво движение зад гърба му, го накара да се обърне рязко. Пистолетът светкавично се озова в ръката му, насочен към неочаквания враг. Пред него стоеше старец, макар че старец едва ли бе правилната дума, защото човекът сякаш бе по-древен от скалите на около. Кожата му беше сбръчкана като пергамент, от косата му бяха останали само няколко проскубани бели косъма, покриващи покритото му с петна и изгоряло от слънцето теме. На кръста му висеше елегантна сабия, от онези, които преди хилядолетия бяха носили конниците от великата степ. За разлика от стареца, тя сякаш беше недокосната от пясъците на времето.
Мъжът прибра пистолета, свали тъмните очила, които скриваха очите му с цвят на утринното небе и задържа в ръка своята фуражка, окрасена с трите златни канта на Маршал на Републиката.
„ – Здравей, старче” – поздрави мъжа
„ – Привет синко!” – каза бодро стареца
„ – Аз съм маршал Едрин Дорн, пръв командир на Всепобедната Армия на Републиката. Сразил съм всички врагове на Свободата без да загубя нито една битка…”
„ – Никога не съм чувал за теб или за Републиката, момче „ – прекъсна го стареца „ – но съм готов да се обзаложа, че идваш за копието.”
„ – Прав си старче, дошъл съм за Копието на Вековете! Аз не вярвам в онези глупави прорицания, ала Сената настоя да взема копието и аз смятам да изпълня дълга си!”
„ – А би трябвало да вярваш, момче…би трябвало…” – каза стареца „ – ще те оставя да вземеш копието, ала преди това нека ти разкажа една история”
„ – Добре старче” – каза Дорн – „ ала преди това ще ми кажеш името си!”
„ – Разбира се синко” – каза стареца – „ Аз съм Кел Синан…”
Стар Трек
На 8 Септември 1966 започва излъчването на един сериал, запленил милиони почитатели по целия свят. Той е дело на Джийн Родънбъри, който пресъздава утопичната си идея за бъдещото развитие на човечеството и контакта му с извънземни светове.
Така започва историята на сериала Стар Трек.
Оригиналният сериал
„Стар Трек: Оригиналният сериал“ (на английски: Star Trek-The Original Series, TOS) е научно-фантастичен телевизионен сериал, създаден от Джин Родънбъри и поставил началото на фантастичната вселена на Стар Трек.
Сериалът се излъчва то 8 септември, 1966 до 3 юни, 1969. Общо са направени 80 епизода, 79 от които са излъчени.
Сюжет
Действието на „Оригиналните серии“ се развива във втората половина на 23 век (2266—2269 г.) и описва петгодишната изследователска мисия на космическия кораб на Старфлийт, Обединена Федерация от планети Ентърпрайз (на английски: Enterprise NCC-1701) под командването на капитан Джеймс Т. Кърк.
По време на трите сезона екипажът пътува из Млечния път, среща се с нови цивилизации, занимава се с дипломатически и изследователски въпроси.
Има 5 награди и 7 номинации.
Следващото поколение
Стар Трек: Следващото поколение (на английски: Star Trek: The Next Generation, TNG) е вторият телевизионен сериал (без Стар Трек: Анимационната поредица), действието на който се развива във вселената на Стар Трек.
Първоначално със снимките на сериала се заел авторът на оригиналните серии Джин Родънбъри. След неговата смърт през 1991 работа над сериала започва Рик Бърман.
Сюжет
Действието в сериала се развива между 2364—2370 година, около век след събитията от сериала „Стар Трек: Оригинални серии“ и разказва за приключенията на новия космически кораб на Обединената федерация на планетите „Ентърпрайз“ (USS Enterprise NCC-1701-D, а впоследствие — USS Enterprise NCC-1701-E) под командването на капитан Пикард. „Ентърпрайз“ е преди всичко изследователски кораб, но както всеки кораб на Старфлийт е нелошо въоръжен.
За разлика от „Стар Трек: Оригинални серии“, където сериала се базира на контакти с извънземни раси, много от епизодите на Следващото поколение протичат без участието на последните. Вместо това героите пътешестват във времето и създават собствени взаимоотношения.
Друга отличителна черта от Оригиналните серии е цялостта на сюжета и свързаността на някои епизоди. Така например персонажа Кю (на английски: Q), за първи път се появява в пилотния епизод „Среща във „Фарпойнт““ (на английски: Encounter At Farpoint), а за последен в последния епизод „Всички хубави неща…“ (на английски: All Good Things…).
Най-серозният противник на екипажа на космическия кораб, а и на цялата Земя, освен Кю, несъмнено са Борг — раса от хуманоидни машини, управлявани от единен мозък и увеличиващи броя си чрез асимилация на цели светове. Борг се оказват толкова успешна идея, че впоследствие се появяват и в сериала „Стар Трек: Вояджър“ (на английски: Star Trek: Voyager).
Има 16 награди и 16 номинации.
Дълбок Космос 9
Стар Трек: Дълбок Космос 9 (на английски: Star Trek: Deep Space 9, DS9) е фантастичен телевизионен сериал. Действието се развива във вселената на Стар Трек.
Сюжет
Действието на сериала се развива в 2369—2375 година на космическата станция „Deep Space 9“, намираща се в орбита около наскоро освободената от Kардасианска окупация планета Бажор.
В непосредствена близост до станцията се намира пространствена аномалия — коридор, свързващ Бажор с квадранта Гама. Това откритие превръща „Deep Space 9“ от безполезна станция в търговски център.
Напълно неочаквано през аномалията навлизат войски на нов враг — Доминион. Станцията под командването на Бенджамин Сиско се оказва главна опорна точка за флота на Федерацията и съюзниците й…
Има 9 награди и 22 номинации.
Вояджър
Стар Трек: Вояджър (на английски: Star Trek:Voyager, VOY) е четвъртият научно-фантастичен сериал основан на „Стар Трек“ вселената. Създатели са Рик Бърман, Майкъл Пилър и Джери Тейлър.
Сюжет
В първият епизод (Пазителят (на английски: Caretaker), 2371 год.) новият космически кораб на Федерацията „Вояджър“ (на английски: USS Voyager) получава първата си мисия — да намери кораба на терористката организация „Маки“ (на английски: Maquis).
По случайно стечение на обстоятелствата и двата кораба попадат в пространствена аномалия, създадена от съществото – Пазителят, и са изхвърлени в Квадранта Делта, на 70 хиляди светлинни години разстояние от Земята.
Екипажите на Вояджър и Маки са принудени да се обединят, след като се натъкват на първия си враг в този квадрант Кейзон. От този момент нататък двата екипажа разчитат на обединените си усилия за да оцелеят.
Създават ново командване, което по време на 7 телевизионни сезона успява да се завърне у дома. По време на пътешествието си правят нови открития и се срещат с опасни врагове: Видианите, Борг и Вид 8472.
Има 18 награди и 27 номинации.
Ентърпрайс
Стар Трек: Ентърпрайз е петия сериал от сагата (на английски: Star Trek: Enterprise, ENT). Сериалът проследява приключенията на екипажът на кораба Ентърпрайз (NX-01)—първият човешки кораб достигащ 5 светлинна скорост.
Сюжет
Стар Трек: Ентъпрайз се явява предистория на другите Стар Трек филми и серии. Действието се развива през 2151, сто години преди събитията от Стар Трек: Оригинални серии.
Човечеството е направило първи контакт с извънземни същества и отскоро е усвоило космическите полети със скоростта на светлината. Космическият кораб Ентърпрайз (на английски: Enterprise NX-01) под комнадването на капитан Джонатан Арчър – най-новият и най-добрият космически кораб на флота, снабден с двигател достигащ 5-та светлинна, става първият посланик на човечеството в „дълбокия космос“. На него му предстои да направи множество научни открития, първи контакти с нови, неизвестни цивилизации, да спаси Земята от унищожение и да сложи началото на Обединената Федерация от планети…
Освен космически пътешествия и изследвания, екипажът на кораба пътува и във времето.
Има 8 награди и 12 номинации.
Сайт: Star Trek Official Site
Fantasy World BG 